С априлския летен дъжд дойдоха студът и сивото ежедневие. Бях свикнала пролетта да бе дъждовна и мрачна, но въпреки това всяка година ми се искаше да мога да се порадвам по-пълноценно на зелените разцъфтели дървета, ухаещите на вълшебство цветя, които подаваха глави от цветарските магазини, и на приятното време, когато слънцето решеше да покаже усмивката си. Ако въобще щеше да го стори. Защото вече валеше от цяла седмица и на мен ми беше писнало да газя из локвите и да се опитвам да ги прескоча, докато стигна до училище.

Но в точно в този ден всичко бе тръгнало с краката нагоре:

- Е, не може да бъде истина - изтръсках чадъра си, който бе решил да се огъва в различни посоки заради силния вятър. В същия този момент покрай мен мина кола с висока скорост и цялата бях окъпана от огромна вълна мръсна вода. - Чёрт - изпсувах, докато изпровождах сивата на цвят кола с особено злобен поглед. - Мамка му. Не гледате ли как карате? - вдигнах безпомощно ръце и просто захвърлих чадъра в неизвестна посока. Това, което ме успокояваше, беше, че не бях единствената, която се нервеше на пролетните дъждове. Но пък едва ли имаше по-бесен човек от мен в този момент.

Единството време от цялата седмица, което обичах, беше именно уикенда, но времето и съдбата бяха решили да съсипят и малкото ми любимо време. Определено нямаше по-разбеснял се човек от мен. - Ебать вас - извиках срещу платното, където колите продължаваха да се изреждат, а аз се отдръпнах на безопасно разстояние, защото не исках да бъда залята отново. Но така или иначе бях подгизнала до кости. Дългата ми тъмнокафява коса само се стелеше пред лицето ми, а от дрехите ми течеше огромно количество вода. - Мамка ви. - Дори вече не знаех кого или защо псувам.

Когато тръгнах отново по тротоара с бърза крачка, усещах как гуменките ми джвакаха и това допълнително подклаждаше огъня в гърдите ми. Бях мокра от главата до петите, вече валеше седми ден и вече не издържах на тази монотония от мрачни утрини и силно нощно барабанене по корнизите на прозорците, което не ме оставяше да спия.

Толкова бях ядосана на времето, че не бях усетила кога се бях блъснала в някого, но следващото, което помнех, бе, че лежах върху мръсния наводнен тротоар, а около мен се разнасяше мириса на зюмбюли. Не можеше да бъде. В този момент се чудех кой или защо ме мразеше.

- Простите - извини се някой, но можех да доловя плътния притеснен глас на мъжа. - Не исках да Ви бутам. Добре ли сте?

- Да - изсъсках, когато седнах на тротоара, а дъждът продължаваше да се излива отгоре ми. - Идеално добре съм - изкрещях на мъжа и го погледнах през мокрите кичури коса, полепнали по лицето ми. Първо ми направиха впечатление тъмносините му теменужени очи, а след това мозъкът ми осъзна и мекия изговор на думите му. Руснак. И чак след това за няколко секунди огледах черната му коса, по-облото лице с леко хлътнали бузи, финия нос и тънките устни, стиснати в права линия.

Той ми подаде ръка, но аз я отблъснах и инатливо се изправих сама на крака. Недодялан скапаняк. Какво им ставаше на всички днес? В пространството ли блееха, че не виждаха къде ходеха?

- Спасибо для ваши помощи, но вам не было нужно помогать мне - стрелнах го с гневен поглед, а мъжът ме гледаше доста сащисано. Чак след няколко минути ми просветна, че го бях казала инстинктивно на руски. - Благодаря за помощта Ви, но няма нужда да ми помагате.

След няколко пресечки видях, че по подметките на маратонките ми имаше залепнали цветчета от зюмбюли и ми стана гузно, че дори не се бях извинила, че вероятно бях стъпкала букета му от цветя. Но пък причудливият аромат на зюмбюли се носеше толкова отчетливо покрай мен, че за момент успях да забравя за изпадналото си положение в момента.

Погледнах отново тъмното небе, което продължаваше да излива своя горчив порой и продължих с подновена крачка към редовната ни читателска сбирка всеки уикенд.

Докато стигна помещението на ъгъла, цялата бях подгизнала, дори сивото вещество в главата ми. Зъбите ми тракаха от студ и за пореден път си помислих, че беше грешка да излизам навън в това ужасно време. Вместо това можеше да съм вкъщи на дивана, гледайки историческите канали. Но онази част от мен, която обичаше литературата, не можеше да допусне тази волност да отсъства. Беше твърде привързана към тези литературни събития. Те бяха единственото нещо, което не ме караше да мразя напълно света около мен. Единственото, което ме спасяваше от самата мен, защото само и единствено тук се чувствах себе си и на място.

Затова не съжалявах, че в този момент замръзвах, докато дрехите ми протриваха кожата, а аз не чувствах пръстите на ръцете и краката си. Почуках на вратата на помещението, което от вътрешната страна бе облепено с различни рисунки и цитати на различни автори и философи.

- О, Роза, влизай, бедното ми момиче - покани ме организаторката на тези събития и побърза да ми дръпне един стол до радиатора.

Но още преди да бях седнала, очите ми срещнаха една позната фигура. Същият мъж от улицата с онези теменуженосини очи седеше в стаята съвсем непринудено и ме наблюдаваше все така стреснато и изненадано. Съдбата просто ми се подиграваше.

- Ти - взе думите от устата ми, преди дори да си бях направила труда да осмисля видяното. И като чувах тона му, ми ставаше ясно, че и двамата си мислехме за едно и също.

И май втората среща и за двама ни нямаше да е особено очарователна.