Лятото течеше повече от добре. Слънцето печеше все така неумолимо, а всяка жива душа гледаше да се изпокрие за колкото по-дълго време можеше. Бих казал, че всяко едно същество се топеше и беше на предела на силите си. Аз, лично, всеки ден умирах от жега в апартамента си и се чудех дали някоя всевишна сила нямаше да ни пощади. Буквално в този момент бих умрял за една буря, която да разклати полуумрелия град и да го събуди от жежката му летаргия.

А след известно време разбрах, че съм допуснал грешка с това си желание. Защото то беше причината след няколко месеца да стоя на студената си тераса и да гася цигарите върху ръцете си. Честно казано даже не усещах болка. В мен беше просто кухо. Не чувах сърцето си, душата си. Всичко бе студено. Бях замръзнал. Но не отвън, а отвътре.

Всичко започна именно през август с нетипичното поведение на Роза. Тогава не смятах, че имаше нещо нередно в нея, бях влюбен и си мислех, че ѝ влияя положително. Защото виждах резултатите. Виждах развитие, цел, желание в очите и тялото ѝ. Усмивката ѝ сияше ослепително, белезите по красивата ѝ кожа намаляваха, тя се смееше все по-често и бе започнала да се държи прилично мило. Нямаше заяждане, не псуваше, не убиваше хората с поглед. Бях на седмото небе от щастие, когато я гледах такава. Защото тя беше толкова естествена и елегантна в тази си жизнерадостна форма. С всеки изминал ден разбирах, че я обичах все повече и повече. И не спирах да ѝ го повтарям. Защото тя заслужаваше да го чува и вижда. А аз имах нуждата да ѝ го показвам по всички възможни начини. Защото това я правеше щастлива. Поне така си мислех.

В крайна сметка се оказа, че любовта наистина заслепяваше и правеше всеки един влюбен до уши човек на глупак. Влюбеният човек не вижда недостатъците в партньора си, но дори да ги вижда, не ги отразява и не ги анализира толкова дълбоко, защото е все пак лудо влюбен. За него неговата половинка е най-хубавата, най-прекрасната и най-удивителната. Дори в най-тъмната нощ любовта ще го спаси от тягостностните мисли. И при мен се беше случило същото явление. Нямах нужда от цигарите и тяхната омара, щом си имах Роза, която да запълва празнината в мен и да ме прави още по-духовен. Бях си намерил по-силна обсесия от цигарите. Бях намерил следващото си безумно увлечение, което приемах с отворени обятия.

Но не ми пукаше. Бях щастлив, бях влюбен и се губех в привидната стабилност на Роза. Не вярвах, че можеше да съществува такава пълна хармония. Но тя беше факт. Истинската Роза бе факт. И аз буквално летях. Почти можех да усетя крилете, поникващи от гърба ми, които да ме изпратят в селения на безразборна любов и наситено любене. Сърцето ми пееше с глас и аз поглъщах от този афродизиак, опиянявайки се. Влюбените хора са надрусани хора, защото съзнанията им мъжделеят, а душите копнеят за поредната доза. Е, аз бях изпаднал в такова състояние на умопомрачение, където не знаех какво ставаше и защо ставаше, но чувствах, че обичах. И единственото, което исках, бе Роза и да ѝ давам от своята любов.

Но тя не искаше.

Докато се натискахме на дивана, потни, задъхани и миришещи на феромони от километри, някой позвъня на врата. Не исках да го отразявам, защото тъкмо изследвах линията на прашките на Роза под жълтата ѝ рокля. Съвършенство.

- Отвори - прошепна срещу устните ми, а аз изстенах в отговор.

- Да си звъни. Да не съм луд да те оставя по този начин - засмях се и потърках нос в шията ѝ.

- Отиди и виж кой е, защото си мисля, че иска да изкърти вратата.

- Не е истина - простенах жално.

- Няма да избягам, не се тревожи - съблазнително промълви Роза, а аз исках да убия този, който напираше на вратата и ме разделяше от поредния помитащ секс. Заслужаваше си смъртната присъда.

С въздишка на възбуда оставих Роза на дивана, а аз отидох да видя кой звъни така настоятелно на вратата. Или бяха съседите, които да се оплакват, или Ангел, който обичаше да държи пръста си на звънеца като на пожар.

И се оказа второто:

- Знаех си, че си вътре - сърдито промърмори и ме подмина като пътен знак, запътвайки се към хола.

- Привет и на теб - рекох на гърба му и ми се искаше да ударя главата си в стената. Или пък да разбия неговата.

- Опаааа - изкрещя той, а аз затворих вратата, все още потейки се. Ама че месец. Със сигурност се бях дехидратирал за няколко години напред. - Съжалявам...не знаех...че си зает? - погледна ме с въпросителен поглед, докато в кафявите му очи се четеше смесица от изненада и игривост.

- Ама моля ти се - седнах на дивана. - Сега можеш ли да ми кажеш защо ме удостояваш с вниманието си? - а Роза до мен се разхили.

- Как се казва тя? И защо не съм я виждал по-рано? - попита Ангел и ме изгледа полусърдито.

- Защото очаквам точно такива въпроси, които искам да избегна.

- Типичен тайнствен Зюмбюл. Винаги си бил такъв. Криеш се от хората, не споделяш и накрая се налага да вадя думите от устата ти с ченгел. Да знаеш, че не е приятна работа, трудоемка е - нацупи се и седна на фотьойла отдясно.

- И на мен ми е интересно къде се подвизаваш - усмихнах се срещу него.

- Не пускай тези мазни усмивки, Зюмбюле, при мен не минават. Кажи къде намери тази красавица - намигна ѝ.

- Да ти припомня ли, че си имаш гадже?

- Няма нужда. Не бих могъл да забравя Ина - въздъхна. Поне неговата връзка цъфтеше под знака на приятната любов. А не трагичната. - Та, как се казваш, слънце?

Роза, която стоеше привидно смълчана до мен, избухна изведнъж. Но тези ѝ състояния вече предизвикваха само неистовия ми смях. А и Ангел си го заслужаваше в този момент:

- Виж сега, прокариот такъв - започна смело Роза, - не съм ти слънце, красавица и всички думи, които се въртят из главата ти. Да, прекъсна нещо - скръцна със зъби, - така че побързай, преди да съм изтръгнала езика ти. Става ли? - Можех да видя как тъмнокафявата коса на Ангел се изправя.

- Боже, откъде я изкопа такава огнена?

- От литературния клуб.

- Майтапиш се - плясна с ръка по бедрото си. - Такива готини мацки ли се подвизават там? - засмя се и огледа Роза внимателно. - Знаех си, че ще излезе нещо голямо оттам - ухили се победоносно.

- Не думай - изрекохме в един глас двамата с Роза.

- Дори си четете мислите. Яко! - възкликна.

- И не съм мацка - озъби се Роза и бе готова да скочи върху него всеки един момент.

- Полека, тигрице, остави това за леглото - смигна ѝ. Понякога Ангел успяваше да вбеси хората дори с един поглед. Това беше рядък талант, присъщ на отбрана група индивиди. Останалите просто оставахме неведоми за тази благословия.

- Аз или ти ще го изгониш? - попита ме директно.

- Ангел, моля те, по същество - подканих го.

- Как само не искате да си общуваме, а аз съм любопитен - начумери се, но в очите му играеха игриви пламъчета.

- Бъди любопитен по друго време - скастри го Роза.

- Добре, де - изпуфтя. - Питаш къде се подвизавам месец и нещо? Бях на морето по работа и се върнах за няколко дни тук, за да ти кажа нещо - ухили се като маймуна. - Предложиха ми оферта от хотела, в който работя. Спечелих от някаква томбола една седмица безплатно в хотела. Но аз така или иначе си имам малък апартамент, даден ми от управителя, и няма какво да го правя този ваучер. Та, идвам да ти го дам и щях да ти кажа да поканиш, когото си поискаш, но май вече си намерил някоя - отново ѝ се усмихна похотливо. - Имаш нужда от разнообразие. Стига си стоял в този мухлясъл апартамент - подаде ми леко измачкания ваучер. - Отиди да видиш морето, пясъка. Разгледай града - посъветва ме. - Веднъж се живее, Зюмбюле. Аз ще взема Ина със себе си, защото иска да прекараме малко време заедно, така че може да тръгнем заедно оттук с влака. Ще бъде страхотно. А и съм обиколил всички яки дискотеки в града, така че няма страшно. Всичко е под моя вещ контрол - засмя се.

- Не съм се и съмнявал, че първо там ще отидеш - въздъхнах. - Е, какво ще кажеш, Роза? - попитах я. - Малко разнообразие?

- И тя ли е кръстена на растение? Брат, направо сте се намерили един друг.

- Цяла седмица ли ще се наложи да го търпя? - смръщи лице срещу мен.

- Той ще е на работа, няма да ни пречи толкова - успокоих я. - Приятелката му е по-свястна. Гаранция.

- Е, съгласнили сте? - обади се Ангел от фотьойла, а очите му блестяха като на малко дете. Самият той се държеше през повече време по този начин.

Роза вдигна неопределено рамене, но аз вече знаех, че се е навила.

И оттук всичко започна да върви с краката нагоре.