Вече бе средата на юли, Роза бе завършила училище, а аз взех изпитите си с шестици по повечето предмети. Важното бе, че последната седмица преди юлската сесия успях да се събера и да преговоря и донауча изпитните си материали. В такива моменти се радвах на вродената си любознателност и каните с кафе. Ако не бях чел и учил гигантските тухли предварително, щеше да ми излезе през носа. Защото и без това през последния месец съзнанието ми не обитаваше точно главата ми, а някакво космическо селение, изпълнено с черна неразбория и умопомрачителен студ.

Но засега всичко бе добре.

Беше началото на лятото, успях да мина метъра в университета, да не ядосам някой преподавател в предпенсионна възраст и да накарам Роза да ми стане гадже.

Какво по-хубаво от това?

- Та, значи си наполовина руснак? - Роза беше опънала босите си крака върху табуретката и се разлагаше върху фотьойла. Не знам защо беше с дънки обаче, когато навън всичко буквално се разтапяше.

- Да - усмихнах се и я погледнах. Не беше спряла да ме зяпа от половин час. Не знаех дали ме слушаше изобщо какво ѝ говорех. - Баща ми е българин, майка ми е рускиня. Половината си живот прекарах в Русия, но след това се преместихме в България.

- Май оттам ти е акцентът - подсмихна се и започна да си вее с ветрилото.

- Всъщност си говоря правилно български, но с руския акцент свалям мацките - ухилих се.

- Както обикновено ужасно остроумен - погледна ме с кафявия си поглед. - И не мисля, че ти се получава особено - в очите ѝ блеснаха тъмни нотки.

- Нали свалих теб?

- Да ти имам отговорите - врътна очи.

- На това няма как да отвърнеш, защото знаеш, че съм прав.

- Но в момента си седнал - ахна престорено и продължи да си вее с ветрилото.

- Ей, сега ще видиш ти - дяволита усмивка се появи върху лицето ми и станах светкавично от дивана, озовавайки се над нея. Наведох се към нея, почти до устните ѝ. Погледът ѝ се спусна по голите ми гърди и до ластика на шортите ми.

- Да, видях един полугол паун - погледна ме в очите и аз за пореден път осъзнах колко здраво съм затънал в личността на Роза. Можех да докосна бодлите, които се забиваха в кожата ми. Болеше ужасно много, но си заслужаваше. Всеки миг с Роза беше такъв - болезнен, натрапчив и сладостен като грях, но желан, задушаващ и изпълващ.

- Мисля, че смелостта ти бързо си отиде, Ръузи - прошепнах бавно в ухото ѝ. Откакто чух Милена да я нарича така, не изпусках нито един момент да изрека този прякор. На нея, разбира се, не ѝ допадаше особено, но според мен ѝ стоеше сладко. Подхождаше на същността ѝ - бодлива и смъртоносна отвън, но мека и да розова отвътре.

С приятелите ѝ се разбирахме добре (поне така си мислех, де), но според мен видяха, че не исках да нараня Роза, а да я спася. Но времето, което прекарвахме заедно, беше страхотно, защото Роза бе щастлива. Усещах го и го забелязвах. И нямаше как да не изпитам радост от перманентната усмивка на Роза, която озаряваше деня ми. Обичах я. А нейното щастие бе най-важното за мен. Дори това да бе с цената на моето благоденствие.

Но приятелките ѝ бяха изключително колоритни личности, които макар и в двата полюса на света бяха по своему забавни, саркастични и луди. Докато ги гледах как си бъбреха и попълваха изминалото време, можех да кажа, че Роза бе средината между тях трите, която стиковаше групата. Иначе можеше Рая и Милена да се изпобият и да трябва да правим погребение.

Трябваше да отбележа, че приятелството им беше много истинско и крепко. Единственият ми истински приятел от този град бе Ангел и няколкото колеги от университета, с които така или иначе не водехме кой знае колко задълбочени разговори. Но моите предпочитания се ограничаваха до това да прекарвам времето си сред книгите. Те ми даваха свободата и простора, от които се нуждаех, за да мога да избягам поне за малко от себе си. Единствено четейки, можех да усетя как се пренасях в един друг свят, където законите бяха деформирани и властваше Нищо. Всички ние бягаме от нещо в опит или да го поправим, или да го заровим надълбоко в себе си. По тази причина се заключвах в този апартамент. Защото хората освобождаваха у мен страната, която най-много исках да скрия от тях. И затова гледах да ограничавам контактите си с другите.

- Ще спреш ли да ме наричаш по този абсурден начин? - прошепна, а аз поставих няколко целувки върху ушната ѝ мида.

- Кефи ме.

- Мен не.

- Знам това - погледнах лицето ѝ и най-вече тъмнокафявите ѝ почти черни очи. Нямаше по-големи черни дупки от тях. Засмукваха ме силно. Изпиваха живота от мен. Но бях готов да давам отново и отново част от себе си, за да поддържам Роза жива и в това състояние. Щях да дам и последната си живителна и разумна клетка за нея.

Защото трябваше да я спася от самата нея, преди да е попаднала в онзи черен затвор, от който изход нямаше.

- Очите ти станаха черни, Зюмбюле - надигна се от мястото си. - Трябва ли да се страхувам от тях?

- Трябва ли, мила моя? - наведох се още малко и докоснах устните си с нейните.

Изведнъж тя ме дръпна и аз се озовах притиснат о тялото ѝ, а устните ни се срещнаха шеметно.

- Това беше неочаквано - отделих се за секунда от нея, но след това целувката ни разцъфна като ален мак. Чувствах как електричество пъпли по кожата ми като хиляди иглички.

Ръцете ѝ се кръстосаха на тила ми, а аз гледах да не се облягам с цялата си тежест на нея. Но реалността беше, че не можех да се спра. В гърдите ми напираше едно познато, но същевременно чуждестранно чувство, което караше вътрешностите ми да се свиват, а сърцето ми да препуска. Не, беше по - силно и смъртоносно от любовта. Караше ме да минавам собствените си допустими граници.

Вече бях обсебен от Роза.

И въпреки това не се боях. Не се.

Почти нехаех за последствията. А имаше ли значение колко силно щях да изгоря? Колко силно щях да се самопогубя?

Не.

Защото сърцето ми милееше да я спаси с цената на всичко.

Целувах я така, сякаш нямаше да дойде утре. Попивах тихите ѝ стонове, които се сливаха с моите собствени. Желаех я. И нямаше друг такъв самоунищожителен грях на този свят като този да копнееш по едно човешко същество, което обичаше да се крие в собствената си черупка.

Преносохме се в спалнята и тогава светът свърши.

Но и започна с нея.

Това момиче вземаше дъха ми, съзнанието ми, душата ми, без дори да осъзнава колко силно ми влияеше и колко силно бях привързан към нея.

Подчиняваше ме.

Но я обичах.

Луничките по лицето ѝ.

Малките устнички.

Бялата кожа.

Кривостта ѝ.

Пламенните целувки.

Аления нрав.

Бурните ѝ емоции.

Защото тя беше една пълна бъркотия.

Една паралелна вселена, където тя беше моето огледално отражение.