Всяка моя история започва с благодарности и малко разяснения, защото го чувствам така. И този път няма да е изключение.

Не благодаря толкова много на madeofsarcasm, че реши да ме предизвика да се опитам да напиша тази кратка история, но все пак е нещо, с което бих искала да се справя. Както се казва, "да изляза от зоната си на комфорт". Който е чел разказите ми или си е писал поне малко с мен, знае, че съм ужасно многословна личност и не мога да изляза от тази рамка. Може би е благословия, може би е проклятие, не знам, но многословието е част от мен и ще си го нося цял живот. Точно по тази причина искам да докажа на себе си, че мога да пиша и кратки глави от порядъка на не повече от 1000 думи. Свикнала съм да описвам всичко в големи подробности и това ще е едно от най-големите предизвикателства, с които ще се сблъскам тази календарна година.

Благодаря на @hannah_1864  (която Уатпад никога не иска да тагне), която ме побутна леко да започна да пиша тази история, преди да съм се отчаяла съвсем и да затъна повече в собствените си мисли. Благодаря ѝ също така, че не се отказва от мен като човек, писател и личност. И че цял месец ме слуша как мрънкам, почти рева и се отчайвам. Дори самата аз не бих се изтраяла, но тя ме търпи ден след ден и не спира да ме окуражава. Ако взема да повярвам в себе си, животът и на двете ни ще стане по-лесен. Благодаря ти, приятелко. Едва ли някой би ме слушал как се оплаквам толкова често. Но ни чакат още два месеца, така че и двете ще събираме сили. Никога няма да ти се отблагодаря.

Благодаря на @Flower_Reader (абе, Уатпад да не е пиян?!), която въпреки изключително натовареното си ежедневие, отдели време да ми направи тази прекрасна корица. Удивителна си и страшно много ти благодаря за тази чудесна корица, която е в идеален тон с тематиката на историята.

Благодаря и на още едно малко и страхотно дете - LunaireMelancolie, която вече две седмици ме слуша как мрънкам. Човече, не знам как ще ме търпиш и как може да си толкова позитивна и готина и да не ми се връзваш на глупостите. Но ти благодаря, че ме мотивираш, уважаваш, подкрепяш и разсмиваш. Ако някога те обидя, не е нарочно. Крива съм по душа.

И не на последно място благодаря на ReniDianova, която е моят личен преводач. Не знам и капка руски и това златно дете се налага да ми превежда, за да предам онази екзотична нотка на историята, която искам. Мога да ползвам интернет преводач, но предпочитам да ползвам реални хора, които поне знаят езика. На гугъл преводача вяра нямам. Благодаря ти много, Рени, душице моя златна. Обичам те от все сърце. Знам, че много не ти обръщам внимание напоследък, но животът ми взе да става много тежък и просто изключвам почти всички. Съжалявам, за което, но нервите и силите не ми стигат вече. И все пак ти благодаря, че не си ме изритала от живота си.

Благодаря и на всички останали, които ще се включат в това пътуване с мен, в изследване на необятните пътеки на любовта и нейната разрушителна способност. Цялата книга е базирана по разказа "Огледално отражение", но не съм сигурна доколко добре ще интерпретирам съдържанието му, затова не ме убивайте и не бъдете толкова взискателни. Ще се постарая да предада основите акценти от замисъла, а другото само ще се нареди. И се надявам да успея с начинанието си, което да допадне и на вас. Сега ще оставя разказа тук, за да го прочете и да имате представя върху какво ще градя:

„И ние се докосвахме не с тела, а с умове.”

Свързваше ни нещо повече от плътското удоволствие, но пак не успявахме да намерим правилния път един към друг. Винаги имаше една преграда между нас, бариера между разсъдъка и умопомрачението. Все още мисля, че нещо не ни достигаше, за да се свържем от тук до вечността. Нещо ни липсваше, а тази липса ни изпепеляваше.

Бяхме млади, да, вероятно наивни за истинността на заобикалящия ни свят, но бяхме влюбени един в друг. Или просто бяхме загубени по идеята да се свържем и да създадем нещо ново, което да ни държи живи. Нещо, извън пределите на познатия ни разум. Но се оказахме бездиханни, потрепващи, разделени от невидимо стъкло. Винаги започвахме с оптимизъм и свършвахме в двата края на опънато над пропаст въже, клатещо се заедно с нашите разпилени мисли и емоции.

Запознахме се на едно читателско събиране и като всеки друг любител на литературата, ти имаше възвишен интелект и различно виждане за състоянието на нещата. Може би и затова се влюбих безумно в теб, заради бистрия ти ум и рационалните идеи. Имаше различни представи за света, за доброто и злото. Беше интелектуалец от високо ниво и това си личеше от всяка твоя дума и изречено слово. Пленяваше хората с мъдрите си речи и ги оставяше дълбоко потресени и изумени от твоята интелигентност. Беше съвършен за мен, защото беше типът мъже, с който всяка жена би искала да говори и за който всяка жена мечтае. Бях запленена от това твое присъствие, което сякаш всеки път наелектризираше атмосферата в стаята и сгъстяваше въздуха. И веднъж ме погледна с цялата си сериозност и самообладание и това беше моментът, в който ме остави без думи, просто бях като разтворен аромат във въздуха - бях там, не се чувствах, но ти ме усещаше.

Пламна любов като буен огън, неудържим, парещ, неустрашим. Но ние не се плашехме, че ще изгорим. Не се бояхме от белезите, които нашата любов щеше да остави след себе си, защото знаехме, че за истинските неща си струва да се бориш и да страдаш. Накрая все ще знаеш, че си е заслужавало усилията, а нашата любов си заслужаваше всеки един споделен миг. И двамата чувствахме, че между нас се заражда нещо по-силно и по-дълбоко от обикновена връзка. Вече бяхме престъпили собствения си морал и задръжки. Отдавахме се на това усещане да си жив и да изгаряш сякаш слънцето те ближе по тялото с жарките си езици.

Но няма нищо вечно и това е законът на вселената. Винаги даваш и даваш, а накрая се оказваш празен като пресушено езеро, като напукана земя. И двамата изпразвахме душите си в съзнанието на другия и бяхме пометени от случващото се. Осъзнахме в края на това разтърсващо преживяване, че има нещо, което винаги ще стои между нас и ще ни разделя. Не знаехме как да обясним този феномен, но той беше реален, а с връзката ни беше свършено. Тя беше като догарящ фитил - пламна изведнъж и бе бурно като разярено море и свърши като буря през лятото.

Това беше цената, която трябваше да платим за нашата несъобразителност и нехайство. Започнахме нещо диво и неопитомено и не успяхме да го удържим в собствената му клетка.

Сега те срещам след години на улицата. Гледам те така сякаш за първи път те виждам, но усещам как сърцето ми веднага те разпознава. Веднага си припомня отминалите чувства. И двамата се затичваме, за да срещнем другия някъде по средата на тази оживяла улица. Тичаме с всички сили, за да се съберем и отново да бъдем едно цяло. Телата ни се сблъскват, а устните сами се откриват, но същото онова стъкло от преди години все още е между нас и няма наченки да се раздроби, да се строши и да се превърне в прах, подет от вятъра.

Поглеждам те в очите и сякаш гледам в огледало. Забелязвам  улегналост в погледа ти, стаена примиреност. Съвсем същият си, както те помня, но вече те усещам като собствено огледално отражение, защото сега виждам себе си в теб. Преди ме нямаше в очите ти. Явно времето променя хората по начин, който е трудно да се обясни. Но промяната е видима и разтърсваща, а твоят поглед никога не е можел да лъже.

Тази книга е започната май около 04.02.2019 и сега, на 20.04.2019, все още не е завършена, но е в процес на писане. Ще видим дали ще я завърша до лятото, защото ученето не чака, както и университетът. Започвам я с мисълта, че не е нещо безкрайно велико, не е нещо, което не сте чели или изпитвали. Но го почвам, защото имам повод - издъних се на предварителния по химия и трябва да полея повода. Но това е и моята благодарност към всички, които вярват в мен. Това е безценно чувство. А и нека това е моето "благодаря" към вас и да ви пожелая много късмет във всичките ви начинания.

Извинявам се за всякакъв род грешки предварително, макар че главите са кратки и нямам правото да допускам какъвто и да е род грешки. Но не мога да оправя това минало време, все пиша в сегашно. Но ще ми простите.

А сега нека заедно се потопим в историята на Роза и Зюмбюл, които разцъфтяха през април, за да покажат своята красива любов, но които бързо повехнаха, защото се изгориха от неизвестното, което ги остави твърде бездиханни.

А неизвестността ги накара да стъпят на територията на смъртта.