"Какво предстои"

Бяла светлина проникваше право през затворените клепачи на Ник, но той продължаваше да стиска очи. Не искаше да ги отваря. Чувстваше се спокоен, сам, без никакви задължения. Удовлетворен. Надяваше се сега, след като го нямаше, всичко да приключи и войната да бъде потушена, приятелите му в безопасност, а родителите му... Те да намерят щастието си.

-Най-накрая си сам, а?

Гласът прозвуча ясно и Ник се стресна, че може би нещо не е както трябва. Нищо не го болеше, а мястото, което беше ударило заклинанието му -безчувствено.

Видя се принуден да отвори очи.

Намираше се легнал на легло. Надушваше океана. Чуваше как вълните се удрят ли, удрят. Мястото беше чисто и красиво. Чуваше се птича песен, но само това.

Стаята беше огромна. До него имаше просто едно шкафче, но всичко му се струваше толкова нереално.

Огледа се за гласа. След това осъзна, че до него стоеше професор Дъмбълдор. Бялата му брада сияеше, а той самият изглеждаше отпочинал, свеж и ведър.

-Вие какво правите тук? -попита Ник, осъзнавайки, че все още притежава дар слово.

-Ами, седя си. -отговори Дъмбълдор и се загледа напред.

Щом и момчето насочи поглед натам, видя тераса, от която се виждаше океана. Ник можеше да остане на това неземно място завинаги. Само той и океана.

Момчето затвори очи и усети въздушните морски езици около себе си.

-Сега разбираш ли защо съм тук? Красиво е, нали? -попита Дъмбълдор.

-Красиво е.

-Знаеш, че не трябва да си тук, нали?

Главата на Ник го заболя и той вдигна ръка към белега си.

-И защо не? -попита, оставил всякаква предпазливост.

-Защото те се нуждаят от теб, разбира се. -отговори Дъмбълдор и се усмихна все така загледан към океана.

-Те?

-Приятелите ти, семейството. Войната няма да се спечели сама, нали?

Нямаше нужда да мисли, не искаше да се връща.

-Не искам да се връщам. Достатъчно. Стига ми! -отвърна Ник и се намести в удобното легло.

-Стига ти? -реторично попита Дъмбълдор. -Ник, най-лесно е да се откажеш, просто ей така. Не мислиш ли?

Ник вдигна рамена.

-Да, но другите се нуждаят от теб, повече от колкото можеш да си представиш.

-Аз предизвиках всичко. Не им трябвам, само, за да влошавам нещата!

-Да ги влошаваш ли?

Дъмбълдор изглеждаше замислен. Изведнъж той стана прав и подаде ръка на Ник.

-Какво? -попита Ник.

-Нищо, помислих си, че можем да се преместим на терасата, а? -попита и се усмихна.

Ник не пое ръката и двамата прекосиха пътя до терасата. Беше странно за Ник. Имаше чувството, че никога преди не бе ползвал двата си крака.

Щом застанаха на терасата и двамата се подпряха на парапета от морска пяна и се загледаха в океана, който сякаш им беше така добре познат.

Чувството за Ник беше повече от приятно. Морският бриз го удряше в лицето, шумът на вълните, лекото ухание на море. Можеше да остане тук вечно.

Дъмбълдор, обаче, му прекъсна насладата.

-Кажи ми Ник, би ли останал тук, при спокойствието, далеч от болката, само при насладата, знаейки, че хората, които обичаш, страдат, не познавайки спокойствието, което ти изпитваш тук.

Ник се замисли и... Естествено, че не би... Просто... Не беше толкова лесно!

-Не, предполагам. -отвърна.

-Добре тогава, виж. -и преди Ник да е мръднал ръката си, Дъмбълдор я докосна и океана изчезна, а пред очите на Ник, започнаха да се разиграват, сцени, които той не искаше да вижда.

Той видя как Смъртоносното Проклятие го пронизва и той пада. След това видя сълзите и молбите на Грейс и Оливър той да се върне.

Той почувства страданието им... Болката... Скръбта... Почувства и гневът.

После картината се смени и той вървеше в Голямата Зала. Масите бяха дръпнати, а по пода имаше тела, пострадали от битката.

Той видя много познати лица. Тези образи, той никога не ще можеше да забрави.

Видя Грейс, Оливър, Джеймс, Каси, братята Стол... Всички толкова безжизнени и тъжни, забравени, несъществуващи.

А замъкът? Той гореше, разпадаше се, биваше превземан от Смъртожадните, от братята Фоукс, по чиито лица се четеше щастие и задоволство...

А там в един ъгъл бяха и родителите на Ник... И самият той. Тримата, заедно... А ръцете им бяха една до друга. По лицата им се четеше всичко, но всичко най-лошо. Бяха лица изгубили надежда, лица, изстрадали много, лица, които са сами и изгубени, неспособни да намерят пътя обратно... Пътя към "Хогуортс", пътя към всичко важно в живота на един човек, нещото без което никой, никога, не може да живее. Силата, която, макар и на косъм, ни държи заедно -Любовта.

Пред очите на Ник отново се разкри океана и той разбра... Колкото и да не искаше, колкото и да болеше -той трябваше да се върне.

-Благодаря ви. -каза и се обърна, но се сети. -А как да се върна?

Дъмбълдор грейна.

-А искаш ли го? -попита.

-Да, разбира се, че го искам. -беше напълно сигурен в това, което казваше.

-Виж Ник, ти знаеш как да го направиш, точно както знаеш как да победиш Фоукс. Обаче внимавай! Не всичко изглежда така, както е. Не прибързвай да унищожаваш Джамал Фоукс.

Ник вече започна да се обърква, а и не разбираше.

-Защо не? -попита. -Как, професоре, аз съм все още жив.

-А откъде знаеш, че си? -Дъмбълдор го гледаше с всичката мъдрост на света.

-Ами -и той не знаеше как, но просто знаеше. -Просто го знам. Не съм ли прав?

-Прав си. -усмихна се професора. -Тук си защото една кръв, не може да нарани сродната.

-А? -сви вежди Ник.

-Бързай! -подкани го Дъмбълдор. -Трябва вече да се връщаш!

Ник се огледа и щом отново върна поглед към професора, него го нямаше. Момчето просто затвори очи и изведнъж океана млъкна. Започнаха да се чуват викове и писъци.

Болка обзе тялото на Ник.

Той отвори само едното си око и се огледа. Намираше се точно в ъгъла където се беше видял във видението. За щастие родителите му ги нямаше.

Нямаше и толкова много тела...

Всичко го болеше, но той просто се изправи и наумил си, някак знаейки какво да прави, той тръгна с устремена крачка, там, накъдето нямаше връщане назад.

AnnabethSlavova:

988 думи без крайната "бележка на автора".

Здравейте!

Знам, че вероятно ми се дразните на бавното качване, но съжалявам. Не искам да чувствам писането като задължение, а като нещо приятно.

И да, ето я новата глава. Дано ви хареса.

Нова глава ще се опитам да кача скоро.

Как ви минава ваканцията, надявам се добре.

Ами приятна ваканция!

Лек ден!